Дейвид Тенант и Куш Джъмбо преследват в „Макбет“ в склада на Донмар, Лондон

В склада на Донмар вълнуващата режисура на Макбет на Макс Уебстър се втурва напред с неотложността на психодрама, задвижвана от непрекъснато присъстващ звуков пейзаж. Уебстър и неговият дизайнер на звука, Гарет Фрай, употребяват брилянтно бинауралната технология, с цел да ни затворят в действието. Членовете на публиката носят слушалки, през които се предава звукът, улавяйки всяко безшумно бърборене, звън на метал или бърборене настрана и ни потапя във вътрешния ужас на Макбет.

Сякаш подслушваме мозъка му — и какво изстрадал разум е това. Превъзходният Дейвид Тенант за първи път се появява към този момент потопен в кръв, миейки натрапчиво ръцете си, до момента в който ранните подиуми се разиграват в мислите му — и в слушалките ни — като фрагменти от борбата, която преди малко е претърпял. Неговият Макбет явно е обезсърчен от войната, мозъкът му препуска и се стреля: плодородна почва за пророчествата за невидимите странни сестри, които тук идват като прошепнати мисли, витаещи в ефира, гласове освен в неговата глава, само че и в нашата лична.

Тенант е страховит, тялото му е с напрежение и навито като стоманена жица, очите му са остри и твърди: това е човек, който явно към този момент е изпитал ужаси, който усеща, че му дължи нещо, чийто рапиращ разум бързо отскача опция за деяние. Той се оправя с лекост с монолозите на Макбет, като ни тегли със себе си в адското му слизане в нихилизма.

Къш Джъмбо му партнира великолепно като стисната, сдържана лейди Макбет, чието лично плъзгане към лудостта е безшумно и опустошително. И двамата са преследвани – от борба, от гибел и най-много от загубата на дете, чийто смях от време на време минава през звуковия пейзаж. Едно малко момче (Каспър Нопф в пресата) играе и Флийнс, и сина на Макдуф, само че също по този начин понякога се появява зад стъкления заслон в задната част на сцената, неясно, тихо наличие.

Има страхотна работа и от Бдителният Банко на Кал МакАнинч, грубият, изправен Макдуф на Нуф Уселам и от Джатиндър Сингх Рандхава като портиера. През цялото време ансамбълът, облечен в стоманеносиви топове и черни килтове, поддържа инерцията, движейки се неспокойно към монохромния комплект на Rosanna Vize или сврян зад стъклото, порицателен хор на мъртвите.

Мястото е Шотландия, както се допуска от килтовете, акцентите и потреблението на тъжна цигулка и лула на живо; интервалът обаче е неустановен и резонансът е повсеместен. Това е режисура, която ни приближава до зейналото изтезание на виновността и пещерната загуба на войната, до момента в който богатата звукова идея акцентира злокобния искра на мрачния текст на Шекспир, цялостен с облици.

★★★★ ★

До 10 февруари